надявам се да ви е интересно и любопитно наоколо - алтернативността не е самоцел, а по-скоро интелигентност и сетивност... за блога
I hope you find your stay here very much to your liking - the world of alternative realities is not an end in itself, but rather intelligence and sensitivity.

вторник, август 30, 2016

Открих прототипите на Ели Хаджидимитрова от романа ми „Писма за оригами”

Прослав е краен квартал на Пловдив, известен от има-няма десет години, като „Кварталът  богатите”. Там са земеделци, собственици на земя, които са доста работливи и подредени хора. Другите са новодошли, изкупуват парцели за къщи и строят.
От близо четиринадесет години живея за известно време, всяка година, на това място. Не съм предполагала, че точно тук ще срещна прототипите на моята героиня Ели Хаджидимитрова от романа ми „Писма за оригами”. Оказа се, че открих дузина начални учителки, които са репресирани по времето на комунизма или мъжете им са изселени от родните си места. Или просто имат сходна съдба с някой от героите ми. Спецификата на квартала е такава, земеделските стопани са с отнета и после върната земя, тук собствеността е градивно начало, гордост. Вегетарианците са наоколо, както и хора, които се наричат толстоисти. Затова и национализацията през миналия век у нас е болна тема тук, също като в книгата ми.
Жените, които пожелаха да се срещнат с мен, имат своя история и памет за доста неща в Пловдив. За кмета на Пловдив през седемдесетте, за първите в БКП през времето, за „трите розови сгради” (не разбрах много добре, но вероятно административни сдания), за свободните танци и наказанията, но и младостта... Нищо не било черно или бяло в този живот... Познават и творчеството на Георги Мишев.
Съвсем млади хора са ми казвали, че моята книга е тяхната. Но тези в Прослав, на възраст между седемдесет и две и осемдесет и пет, споделиха, че са виждали и усещали това, което съм описала и се чудят как съм успяла да предам духа на тяхната младост. Поех риска да се срещна със съвременниците на времето, за което разказвам... Предварително гледах да не мисля за това.
Първият въпрос, който ми зададоха беше директнен: как съм успяла да не обвинявам своите герои, да ги накарам да се влюбат и говорят като себе си. Сепнах се, после ме обзе спокойствие, намирах се на правилното място и както обикновено попадам на добри и интересни хора.
И последва. Има ли прототип ченгето Русанов? Откъде съм черпила данни за 50-те? Гледала ли съм снимки? 50-те или 80-те са ме затруднили повече? Отделно ли съм ги писала? (Книгата ми вплита дневника на жена в комунистически лагер през 50-те и историята на нейните наследници през 80-те. Отделните истории вървят успоредно и се редуват.) Съгласна ли съм, че романът ми е поетичен, в него имало ритъм? Пиша ли поезия?
Въпросът, който беше в целта обаче е свързан с това как съм намерила тона в книгата ми. Американският писател Френзън твърди, че тонът в една книга е много важен, жените няма откъде да знаят това. Обясних, че съм възмутена и се срамувам, че България е единствената страна с президент-ченге от ДС, че смятам, че липсата на лустрация през 90-те показва липсата на демократичност и добри основи, че днешното положение е продължение на онова преди и пр. Всичко това обаче е публицистичен материал, намерих тона, защото оставих назад публицистичното начало и пропагандата. Исках да пресъздам човешка история, валидна за всяко време на терор. Устроени сме така, че да се справяме с какво ли не, освен, ако власт или човек не посегне на живота ни (физическия, емоционалния, свободата и правото ни на избор).
Художествеността достига и има други средства за въздействие, тя не манипулира (въпреки че може), а вае, влияе чрез своята автентичност... Предоставя друг поглед за времето, който често е по-интересен от сухата история, боравеща с уж достоверни факти. Да оставиш да говори героя ти, означава да забравиш за себе си. Нямам его, когато пиша романи.
Интересен беше въпросът дали някой ми е поръчал да напиша книгата. Не, няма как да ми се случи това и да бъда убедителна и спокойна в своята фикция.
Осемдесет и петгодишната леля Янка ми прошепна, че мъжът й повече от четиридесет години не е виждал брат си, имигрант в Белгия. Срещнали се след 1989 и брат му си отишъл от този свят спокоен, скоро след това и мъжът й. Да побързам с втората част на романа ми. „Писма за оригами” е прочела за две нощи. Отговарям й, че ще приключа не по-рано от май месец догодина. „Побързай, аз съм готова за смъртта! А на теб очите ти блестят, да знаеш” – продължава жената.

На снимката: леля Соня, леля Янка, леля Величка, леля Недялка, леля Елка, леля Димитрия, леля  Елена, аз, леля Ненка и леля Пенка. Дъщеря ми Мария снима.

Писма за оригами. Изд. Ерго, 2016


сряда, август 03, 2016

Класика без предразсъдъци. Приключи Седмото издание на „Класиката в Балчик”

На ръба на морето, където вълните се разбиват в камъните, оркестърът на БНР финализира Дните на класиката в Балчик. Този оркестър за първи път гостува на фестивала и откритата сцена „Мистрал”. Подхождаше на чистата класика да закрие събитието: слушахме Моцарт, Хайдн и Бетовен. Диригентът Славил Димитров показа колко смазана машина е оркестърът му. Мащабността и дистанцията на случващото се припомниха изконното значение (и звучене) на класиката... Имаше един музикант, който авангардно и прецизно се вписа в цялото: тромпетистът Петър Македонски разчупи протокола и въведе своето свежо отношение към класиката. Признавам, че исках да слушам още първия тромпет. Това се случи на седмия ден, последен фестивален ден за 2016.

Незнайно защо Петър Македонски не излезе на сцената в края на концерта... пред морето и аплаузите на публиката.

На шестия ден от „Класиката в Балчик” братята Владигерови и техните приятели доказаха, че не е случайност, че човекът според библейския мит, е създаден именно в този ден. Съществуваме пълноценно заради творчеството и въображението си (във всяка дейност). Останалото е скука. Александър Владигеров (тромпет и флюгелхорн) - свиреше на двата инструмента, а в отделни моменти на двата едновременно. Константин Владигеров (пиано и кларинет) – звукът на пианото му се разстилаше до морето и обратно. Музиката, която пресъздаваше, звучеше фино и в същото време плътно. Много интересен музикант.

Сестрите Манчеви, Стунджи и Недялко Недялков (кавал) подкрепиха своите приятели не просто с присъствие, а с мисъл и професионализъм. Слушахме джаз и суинг, авторски парчета с фолклорни моменти на П. Владигеров и А. Владигеров. Правеше впечатление, че всичко е отработено и развито едва ли не в образи и сюжети. Чудех се как се справят без диригент! Енергично и модерно представяне на Владигерови и приятели, които моделираха по интересен начин традиционното... българското. В случая този стремеж е въпрос на възпитание – пролича си.

На петия ден Държавна опера – Бургас ни поднесе лятна оперно-оперетна гала вечер. Диригентът Григор Паликаров, като същински вълшебник, направи някаква обща смесица от своя оркестър и солистите, въдворявайки свят, в който ролите се редуваха на сцената, като в приказка. Сякаш имаше перфектна акустика под небето за певците: Йоана Железчева, Даниела Дякова, Диана Василева, Шмилена Султанова, Даниел Дамянов, Георги Султанов, Делян Славов, Валери Турманов, Костадин Мечков. Това е история с продължение...

С трио „Арденца” на четвъртия ден поскърбихме за това, че лятото ще си отиде някога. „Сезоните на Буенос Айрес” Пиацола композира сравнително късно, когато е помирил тангото, изпълнено от бандонеон и цигулка, със силата на пианото, челото и още няколко инструмента. Тоест, когато е успял революционно да събере улична и симфонична музика.

На третия ден слушахме кларинет и пиано. Боби Йоцов и Огняна Соколова ни представиха творби от Пол Рийд, Микеле Мангани, Иржи Пауер, „Булгар модерато” от Нелсън Малеус. Както и две творби: на Христо Йоцов и Ангел Заберски-син (връзката между „Надеждата” и „Фантазията” е почти винаги ясна).

Ден втори – клавирно дуо Аглика Генова (родена в Пловдив) и Любен Димитров. Изключително респектиращо представяне на световноизвестните ни музиканти. Освен всичко друго, имат много приятно излъчване.

Музиканти и публика си поехме въздух, веднъж. Паузата бе преди оркестъра на БНР да закрие „Класиката в Балчик”.

Първият ден на фестивала започна с хора и оркестъра на Държавна опера - Русе. Не веднъж съм ги слушала. Чистият звук на реалността им принадлежи. Музика в такъв аристократичен, звънлив и мек вариант... Диригент: Владимир Бошнаков. Солисти: Мария Цветкова, Александър Баранов, Александър Крунев.

„Кармина Бурана” от Карл Орф в изпълнението на Русенската опера отвори кутията на Пандора. Кутията, която според старите гърци крие равновесието между благата и злините. Ако се разбяга неволята по сцената, Пандора ще се опита да я затвори, за да съхрани онова, което остава в края на лятото: музиката и спомена.

Старите гърци давали имена на всичко, защото се страхували да не се загубят в този свят и защото го откривали непрекъснато. Да откриеш класиката за себе си, е като да се впечатлиш отново от света наоколо, в който уж всичко е ясно, изречено и видимо...

Седмото издание на фестивала се организира в периода 23-30 юли от Академия „Класика” в партньорство с Община Балчик, национални и местни медии, хотели и организации.

четвъртък, юли 21, 2016

Наталия Ч-З: Дълбокото чувство на отговорност отличава художника от любителя

Наталия Ч-З (втората от дясно наляво) на откриването на изложбата си
Наталия Ч-З (Чичкина-Зайцева) идва от Улан-Уде, Русия. Сама избира за себе си съкращението Ч-З. За първи път представя своя персонална изложба в България и то в град Балчик. Казва, че тук на творчеството й са се отзовали сърдечни и добри хора, получила е покана от Художествената галерия в белия град. Преподава живопис в школа за социална адаптация на деца с увреждания. Лауреат е на международни изложби и конкурси. Пише доклади за различни форуми.
художникът

Решава да стане художник, когато разбира какво я кара да действа, когато разбира, че не желае да копира света заради красотата и да угажда на взора на зрителя. Става художник, за да излезе от скуката. Желае да събуди нещо дълбоко скътано у човека и да насочи вниманието му към скритото. Учила е десет години за художник и твърди, че това е било крайно безинтересно, но нещо я води по този път.
Моето общо впечатление е, че художниците трудно артикулират и обясняват каквото й да е по своите изложби. Наталия Ч-З обаче може да говори задълбочено и интересно по доста теми. Изглежда балансирана и земна, а картините й са смесица от космичното и човешкото начало. Това не поражда дисбаланс, а някакво съзвучие и простота. Не знам как се постига подобно въздействие, но го открих в големите и малките й платна. Наталия има свой подход към симетрията в своите картини. Подрежда така фигури и алюзии, че задава не последователна, а фрагментарна история.
Професионалната трудност за Наталия е свързана със стремежа й с лекота да представя сериозни неща, да не се бои от хората, от осъждане и неразбиране. Твърди, че вдъхновението е еднократен бонус, чрез който художникът закрепя в паметта си опитът от получаването. Художниците често оправдавали своя мързел с липсата на прословутото вдъхновение.
Наталия ме печели със своята скромност и нежелание да се подписва на картините си, защото вече се е подписала с това, което е създала върху платното. „В края на краищата това е неприлично, нищо не ни принадлежи, ако сме творци” – споделя художничката.  

жанр и смисъл

Художниците отнасяли творчеството й към сюрреализма, с това Наталия не се съгласява. Счита себе си за „закостенял реалист”, защото реалностите биват различни... Тя рисува това, което вижда. Наблюдавам я и си мисля: рускинята има остър ум, чувство за хумор и интелигентност. Това е видимо и от платната й. От начина, по който ги „пълни” с идеи и емоция. Сред картините й се усещам малка, но не и невидима. Има един плаващ лиризъм и ненатрапчивост, който лъха отвсякъде. Тя е художник, който не се бои да изразява себе си. Експресията в платната й е тласък, а не „забивка”.
Според Наталия жанрът, в който представя творбите си не е важен, защото той е интрумент за предаване и реализация на мисли, идеи или чувства. Съгласявам се, че в една картина може да се използва и пейзаж, и анимализъм, и портрет, но разсъждавам като пишещ човек... Тя продължава: „Същото е с направленията в изкуството: може в една и съща картина да се използва и твърд класически реализъм, и чувствен импресионизъм, и символизъм, каквото й да е!”. Оглеждам се наоколо, изложбата й не „звучи” еклектично и претоварено. Добра избирателна пропускливост на ниво цветове и образи, умее да заключва „края” и да го оправдава.
Наталия допълва, че обича да използва безкостните и гъвкави „рисувани герои”, което било предмет на неразбиране и неприемане у някои фанатични професионални художници (смее се)...

духовното начало

Липсва тяга и притворство в картините на Наталия. Ясно е, че светът е такъв какъвто е, но трябва да се стремим да го направим по-добър. Големите имена (писатели,  художници, мислители), без изключение и от всяко време, се стремят към това. Средствата и методите им са различни.
Очаквано, Наталия казва, че за развиващите се хора културата винаги е култ на духа над тялото, „и ако човечеството отново тръгне по най-простия път на механизацията и духовна леност, какво, тогава за пореден път ще падне една цивилизация, и ще дойде друга. Тук няма нищо ново”.  
Твърди, че картините й са създадени за хиперчувствителни хора.
„А който иска да се докосне до творчеството ви, а не е такъв?”
Отговаря, че в такъв случай на помощ идва способността да се мисли образно, а не последователно...
Не се съгласявам с твърдението (но премълчавам), че във всички времена високите и качествени послания принадлежат на художниците. Вярно е обаче, че в творбите на най-добрите има енергия, вибрация...  Бих добавила спазъм и страх, че се задава „всичко” само в една картина...
Умело рускинята развива своята теза, че днес особено остро се изисква качествено и бързо развитие на личността, на човека, на самия художник. В нашия информационен век се ускорява количеството развлекателни визуализирани предложения, настъпила е епохата на потреблението... А в противовес на развлеченията и деградацията, чувствеността е жизнено необходима алтернатива...

Важно е какво художникът носи, предлага и дава на света. Свят, в който има прекалено много страх... – продължавава Наталия. 




четвъртък, юни 23, 2016

Откъс от романа "Бъдещето започва в понеделник" от Йоана Първулеску, публикуван в Портал "Култура"

Портал "Култура"  (линк)

Йоана Първулесйу е носителка на Литературната награда на ЕС за 2012
превод Христо Боев

понеделник, юни 20, 2016