надявам се да ви е интересно и любопитно наоколо - алтернативността не е самоцел, а по-скоро интелигентност и сетивност... за блога
I hope you find your stay here very much to your liking - the world of alternative realities is not an end in itself, but rather intelligence and sensitivity.

сряда, февруари 08, 2017

Напусна ни Цветан Тодоров

На 77-годишна възраст си отиде от този свят Цветан Тодоров – един от най-големите хуманитаристи и демократи на нашето време


петък, февруари 03, 2017

понеделник, януари 16, 2017

Магическият реализъм в чешкия филм „Желари”


Не беше много честно, но се получи така: мислейки за новия български исторически филм „Воевода”, започнах да гледам чешкия исторически филм „Желари”. Просто така се случи. На пръв поглед тези два филма нямат нищо общо. Има обаче общ механизъм, когато се прави изкуство, независимо какво. Да избереш съзнателно подхода си е въпрос на професионализъм, означава и да рискуваш да бъдеш сравняван... Ако се прави изкуство по инерция и единствено с „местни” нагласи, си остава само „наше”... Толкова са ми затворени и маргинални повечето съвременни нашенски  филми... Същото е и с литературата: не се чете българска литература на най-популярния език - английски.
„Воевода” не е лош филм в своята стилистика, ама като видях тези кървясали погледи на хора с чалми, жени с премени, после с оръжие, мълчание в близък план (четох, че това се наричало „ключ”, не разбрах към какво), този драматичен патетизъм в погледа на Румена, липсата на развитие на образите... Да кажем, че са видими фолклорните и устойчиви мотиви: Зъл бей отвлича малката Руменка. Баща й е принуден да омъжи детето, за да го отърве от бейските мераци. / Българин агонизира тихо, набит на кол някъде в планината… 
Сигурна съм, че между мита и фолклора, от една страна, и киното и литературата - от друга, има разлика. Киното и литературата взаимстват от първите две, но разчитат и на свои образи и фабули в развитие. Ако не беше така, нямаше да има различни видове визуализация и словесни жанрове.
Попаднах в света на изкуството с един чешки филм, който залага на историческия факт и прави любопитно кино, което не идва към мен, за да ме тресне от раз, и само с един Руменин поглед да обобщи всичко възможно. Филмът „Желари” ме задържа в света на магическия реализъм. Толкова пъстроцветен, детайлен, динамичен и чувствен е.
Продуцентът на чешката военна драма Трябва да си помагаме” е режисьор на “Желари”. Филмът разказва история, основаваща се на действителен случай, своеобразен битов вариант на първия. В „Желари” Елишка е студентка по медицина и работи като сестра в болница в Прага, където годеникът й е хирург. И двамата са част от Съпротивата през 1940 г., за която Елишка сътрудничи тайно като куриер. Един ден разбира, че годеникът й е изчезнал и животът й е в опасност. Гестапо е по следите на всички и тя приема помощ от пациент, на когото е дарила кръв. Елишка избира да замине с него за далечното планинско село в Моравия – Желари, където животът сякаш е спрял преди повече от век. Там тя ще бъде Хана, омъжена за Йожа,  и чужда за местните селяни, които трудно приемат всеки непознат. За нея също е трудно да свикне с примитивния бит. Малката лична война е в обръча на другата – голямата.
Постепенно непохватният Йожа спечелва любовта на Елишка. Действието се изпълва с нежност и топлота. Не особено почтени жители на селцето обаче плашат Елишка - животът й е белязан от постоянен страх от предателство. Интересни са ситуациите на живот и смърт, показани не без доза чувство за хумор и абсурдност на моменти. Това отваря филма и посланието му. Нацистите срелят и убиват, независимо че са оттатък планината, винаги има вероятност да дойдат и в Желари. Впоследствие руснаците също стрелят и убиват (но и пият) и изнасилват, както и нацистите. От филма не става ясно кои от войниците са „свои” и кои „чужди”, защото оцеляването и верността към човека от планинското селце са в центъра. Имаме малко затворено общество (един добре интерпретирен устойчив мотив), което оцелява благодарение на нормите си, но успява да приеме някак гражданката, и дори да я опази. Умира фермерът Йожа – своят. Любовта му към Елишка започва, когато прави дървен под на дома си, нарича я „рошава”, започва да се къпе и я пита може ли да я докосне...
В „Желари” се виждат интересни режисьорски решение: минимализмът на битовото е на фона на голямата планина, която е зимна, есенна, пролетна, лятна. Но всичко е в някаква обща конструкция и сплав, чрез които се гради желанието да се живее въпреки обстоятелствата. Нямам представа как се постига тази амалгама чисто кинаджийски, но виждам ефекта. Не се гонят и едностранчиви решения по отношение на образите (те търпят развитие). Затова и филмът не е параден, разчита на качеството и интелигентността на публиката, „преформатирайки” устойчиви и вече употребявани мотиви.
На финала Елишка се връща след много години в Желари и открива своята възрастна приятелка, която като сянка излиза зад една къща. Смехът на старата жена и невъзможността да отговори на въпроса дали е жива, превръщат филма в панорама на човешките взаимоотношения. Човешките взаимоотношения, които преминават през времето, историческите битки и дават на света и хората нещо много просто – топлина.
БНТ повтори „Желари” на 15 януари, 00.55 ч. 

Филмът е официалното предложение на Чехия в номинациитеОскарза чуждоезичен филм (2004). ПолучаваЧешки лъвза звук и за най-добра актриса на Ана Гейслерова от Националните филмови награди на Чехия в Прага (2004), както и редица други международни награди. Режисьор: Ондрджей Троян. В ролите: Ана Гейслерова, Дьорд Черхалми, Мирослав Донутил, Ян Хрушински, Ян Тржишка и др.

понеделник, януари 02, 2017

"Моята орис" от Паринуш Сании - извън притворството и фанатизма

"Моята орис" на Паринуш Сании е елегантна и пряма книга. Иранската писателка изгражда стройно литературно повествование, без да разчита на хладното противопоставяне между нашия цивилизован свят и другия, в който животът е орисия "под було". Толкова много се написа за участта на жените и бежанците, че чак темата стана клиширана (но не и излишна). 
         Чисто историческите книги са ми досадни, понякога са и едно голямо недоразумение, защото (пак понякога) целят да се докопат до тънки и първични струни у читателя, използвайки каузи и идеологии. Паринуш Сании има свой интелигентен подход, който не замита историята, не я превръща в кауза, догма или целенасочено внушение. Сании доказва, че човекът и неговото питане (за себе си и света) са по-важни и интересни от всякакви крайности и каузи. Лична и тъжна история разказва иранската писателка - усещането е, че това може да се случи в различни варианти и навсякъде. Чисто фактологично "Моята орис" обхваща пет размирни десетилетия от съдбата на Иран. Не са много писателите, които с такова снизхождение задават сериозни и тежки теми, и в същото време не ги подценяват. Подобен подход изисква разсъдливост и разгръщане на идеи без подражание.     
         Линейно действието в романа се развива в Иран, основно през 70-те и 80-те години на миналия век. Героите рядко напускат Техеран. Читателят обаче не успява да "види" този град, детайлите почти не описват обстановката и атмосферата. Проследява се животът на една обикновена иранска жена, като се започва от момента, в който тя е девойка на 14-15 години. Преживява първото си влюбване, което завършва катастрофално с женитба за друг мъж, който не  е виждала. Следват доста превратни и повратни моменти. В края на романа героинята е вече зряла и образована жена. До тук нищо особено. И все пак, има нещо притегателно и съсредоточено в тази книга, концентрирано в малка точица, която държи вниманието и поддържа интереса. На места е учудващ философският диалог, който може да се проведе между две жени от Иран, нереалистично е приятелството между мъже и жени, което принципно е почти невъзможно за онези ширини. Чисто религиозните отпратки са намеци и щрих, без да се засилва интересът към орнаментите на различната религия (както е при Памук), няма го и прякото възмущението от тесногръдието и насилието или пък примирението пред съдбата. Има някакъв баланс и лично усещане към живота, което остава не скрито, а направо недокоснато. 
         Винаги когато чета Орхан Памук, виждам присъствието на зрял писател, който мери по въже всичко и разказва с усет и привързаност към Ориента. Елиф Шафак е леко дразнеща в „Черно мляко” - на моменти използва доста непохватно „своето” (на ниво разказване). Сещам се и за Салман Рушди и романа „Срам”, рязкото противопоставяне на закостенялостта превръща романа в притча, „изречение” за невъзможността човек да се отдалечи от корените си... 
         Много интересно е постижението на Сании, даже странно за подобен род книги: писателката засилва интереса на човека към другия до себе си (в християнството, наречен ближен или враг). На фона на уж големи идеи, на фона на въздушни и бездушни каузи и предразсъдъци, човекът в „Моята орис” се чувства... сам. Да, просто сам, а не притиснат, погубен или плачещ. Дали Сании постига това умишлено, не знам. Но крайният ефект е отегчението от историята, религиозния фанатизъм, глупостта и политиката. Щом нищо не служи за поука на никого, а личната и обществена справедливост е все недостижима! 
         Притворството не е нужно на трезвомислещия човек - внушава иранската писателка, носителка на италианската награда "Джовани Бокачо" за най-добър чуждестранен роман. 

Паринуш Сании. Моята орис. Жанет 45. 2014; превод от персийски Людмила Янева


сряда, ноември 23, 2016

Христо Боев в LaPunkt

Едно инервю на Христо в румънско списание: ТУК